„Турандот” завършва дългия творчески път на композитора, който пишейки операта, повтаря, че основното за него е „човечност, искреност, страст, действие”. Произведението е вдъхновено от екзотичната приказка на Карло Гоци, чийто сюжет възпламенява творческото въображение на Пучини. Преминал през веризма на деветдесетте години, гениалният продължител на Вердиевия реализъм в последната си опера сякаш излиза от обичайния си образен кръг, за да се обърне внезапно към приказен сюжет, да създаде една изненадваща с декоративната си пищност и театрална условност творба.

Сюжетът на „Турандот” се появява за първи път в поезията на Низами през XII век и оттогава се разпространява ту като китайска, ту като персийска приказка. Към нея се обръща през 1762 година Карло Гоци в своята „Комедия дел арте”. По-късно Шилер пише драма (1801), подчертавайки драматизма и свободолюбивия дух на своята героиня. За разлика от Карло Гоци, Пучини още повече засилва драматичната атмосфера, акцентирайки на контраста между трагично и комично. Композиторът въвежда нови персонажи: Лиу, Пинг, Понг, Панг и разработва нова лирична линия (любовта и верността на Лиу).

Идеята за тази опера възниква още през 1919 г. Пучини активно участва в работата над либретото, заедно с драматурга Адами и поета Симони, а от април 1921 година започва да пише музиката, бързайки, сякаш в смътно предчувствие, да завърши произведението. Но работата на либретистите продължава до 1924 година и последните страници от партитурата остават недописани. По желание на самия Пучини, след смъртта му по негови скици, операта (заключителният дует) е довършена от неговия ученик Франко Алфано.

Премиерата на „Турандот” се е състояла в Миланската скала на 25 април 1926 г. под диригентството на Артуро Тосканини. След като отзвучава последният акорд, написан от Пучини, Тосканини пуска палката и казва: „Тук смъртта изтръгна перото от ръката на композитора.” Певците, оркестърът и публиката в дълбоко мълчание напускат залата. Едва след тази вечер операта се изпълнява изцяло.