След триумфалната премиера на „Дон Карлос” в Париж през 1867 год., Верди упорито търси сюжет за нова опера.

За съжаление, нито едно от либретата, с които се запознава през следващите две години няма достойнствата, необходими да разпалят искрата на творческото му въображение.

Едва през лятото на 1870 год. композиторът получава една „безименна египетска програма”, изпратена му от вицекраля на Египет, Хедив Исмаил паша чрез посредничеството на Камий дьо Локл – един от либретистите на „Дон Карлос” и директор на Парижката Опера Комик.

Според идеята на Исмаил паша – човек с буден ум и афинитет към европейската култура и изкуство, тази древна египетска легенда, разшифрована на папирус от известния френски египтолог Огюст Мариет, трябва да послужи за основа на опера, с която тържествено ще бъде отбелязано откриването на Суецкия канал през следващата 1871 година.

Верди е силно заинтригуван от предстоящата творческа задача. В историята за трагичната любов на пленената етиопска принцеса Аида и египетския военачалник Радамес, Маестрото мигновено съзира музикалната „багра” на драмата, която за него е най – важното в творческия процес. Увлечен от сюжета, Верди пристъпва към разработка на подробен план на операта заедно с Дьо Локл, който пише сценария на френски език. Въз основа на този сценарий, Верди предлага на поета Антонио Гисланцони да напише италиански текст в стихове.

В процеса на работа над операта Верди се консултира с Мариет, изучава историята и изкуството на древния Египет, събира сведения за египетската природа и бита на египтяните, обмисля възможностите на употреба на някои старинни инструменти на този народ. След усилена четиримесечна работа, през ноември 1870 год. Верди завършва партитурата на „Аида”. Поради непредвидени обстоятелства, заплануваната премиера се забавя близо година и операта прозвучава за първи път едва на 24 декември 1871 год. в италианския оперен театър в Кайро. Успехът е изключителен.

След по-малко от два месеца в „Ла Скала” се представя и италианската премиера на „Аида”, с която започва триумфалния път на операта по европейските сцени.

В „Аида” Верди продължава някои от водещите тематични линии, характерни за по-ранните му творби, като им придава индивидуално, оцветено от конкретния сюжет звучене. Страстният стремеж към свобода и щастие, борбата за национална независимост, разобличаването на жестоките сили на подтисничество и насилие, възпяване силата на любовта, вълнуват Верди през целия му творчески път.

Съзвучни на историческия момент в Италия от втората половина на ХІХ век, те са твърде привлекателни за композитора, чийто граждански дълг и национално достойнство са особено чувствителни.

Личната драма в „Аида”, изпълнена с остри колизии, се разгръща върху фон от монументални народни сцени, пищни шествия и танци. По своята декоративност и зрелищност „Аида” се родее с традициите на голямата френска опера – една стилистична линия в творчеството на Верди, която той застъпва още в операта “Сицилианска вечерня” и продължава в по – късните „Силата на съдбата” и „Дон Карлос”.

Но както в тези творби, така и в “Аида”, композиторът претворява френския маниер през призмата на особеностите и формите на италианската опера.

Съчетанието на мелодично обаяние и психологическа изразителнаост е характерно за много страници от операта, особено за епизодите, в които се разкрива образът на Аида и нюансите в душевното й състояние. По – традиционни средства са използвани за образите на Амнерис и Радамес, щедро надарени с прекрасни и изразителни мелодии.

С енергия и ритмично богатство привлича музикалната характеристика на етиопския вожд Амонасро. Верди обръща особено внимание на образите на злото, които в „Аида” се олицетворяват от Рамфис и жреците. Притежаващи свой характерен комплекс от музикално – изразни средства, те са активна сила във всяко действие и подготвят трагичната развръзка на операта.

Голямата драматургична роля на образите на злото е тенденция, която Верди разработва още в „Макбет” и развива особено ярко в „Дон Карлос”, в която мрачният и зловещ образ на Великия инквизитор напомня твърде много на върховния жрец Рамфис.

По отношение на музикалната драматургия „Аида” е ново, по – високо стъпало в творческата еволюция на Верди. Тук той окончателно се разделя с традиционната номерна структура, като довежда разгръщането на „номера” до широта, непостигана в по – ранните му опери.

Характерен в това отношение е финалът на второ действие, който Верди нарича просто „марш”, като добавя „много дълъг и подробен”. Тази широкомащабна сцена съдържа хорове, танци, речитативи, арии, оркестрови епизоди, обединени от единната пулсация на развиващата се сюжетна линия. Острото конфликтно съдържание на операта обуславя и голямото драматургично значение на диалогичните сцени, които се превръщат в основни жалони в развитието на драмата. Речитативният стил на Верди, формирал се в значително по – ранните му произведения (напр. „Травиата”, „Макбет”), достига в „Аида” съвършенство.

В тази опера има примери за идеално равновесие между говорна изразителност и кантилена, дълбоко обосновано от драматичното съдържание. А своеобразното съчетание на лирика и мащабност, конкретно и общо, емоционална дълбочина и социални сблъсъци, определя шекспировите мащаби на произведението. Финалът на „Аида” е песен за силата, верността и саможертвата в името на любовта.