Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

Интервюта

Това е роля, която Ви пасва като ръкавица, подхожда силно на сценичната Ви енергия. Има ли все пак предизвикателства в партията на Норина, къде е спецификата на образа?

Това е една много обичана от мен роля, с нея спечелих конкурс в Комо, където наградата беше да пееш в „Дон Паскуале“ в четири големи италиански театъра. С Норина съм се срещнала още преди 20 години и от пръв поглед се влюбих в този персонаж – толкова женствена, толкова хитра, енергична и романтична. Доницети го е написал прекрасно – една жена ще мине през всички препятствия, ако е решила да се бори за своята любов.

Драматични или комични сюжети посреща с по-голям ентусиазъм съвременната оперна публика?

Съвременната публика има различни нужди, но съм забелязала, че след комедия всички излизат от салона усмихнати, въодушевени, заредени с весели емоции. Разбира се, не можем да отречем шедьоврите с драматичен край, но комедия може би се прави по-трудно. Трудно е да останеш сериозен, докато разиграваш смешни шеги, така че в актьорски план бих казала, че е по-лесно да пресъздадеш трагедия, отколкото комедия.

Комедията на пръв поглед е „по-лека“ за пеене. Така ли е в действителност или напротив?

Комедията на пръв поглед наистина звучи и изглежда по-леко, тъй като и самата техника на пеене трябва да бъде по-бравурна, има повече пасажи, гами, височини, стакати, което публиката отразява като феерично пеене. Това изобщо не значи, че за артиста е по-лесно. Напротив, трябва да има много концентрация, всички вокални трудности да са толкова добре овладяни, че наистина у хората да остава усещане за лекота. Комедията всъщност е труден артистичен и вокален опит, който ние артистите трябва да покажем по най-добрия начин.

АННА ПАМПУЛОВА И НЕПОВТОРИМИЯТ ФИНЕС НА БАЛЕТА

ДОЦ. Д-Р АННА ПАМПУЛОВА, дългогодишна балерина на Софийска опера и балет, изявен хореограф и педагог пред ПЛАМЕНА АЛЕКСАНДРОВА по повод 30-годишната ѝ творческа дейност, която се отбелязва със специална Балетна гала на 29 април във Варненската опера. Спектакълът ще представи избрани хореографски откъси, както и премиерната постановка по сюитата на Петко Стайнов „Тракийски танци“

Много или малко са 30 години, когато балетът е твоят живот? Как започна всичко и как се насочихте точно към това изкуство?

Помня себе си танцуваща, но нямам спомен за конкретна възраст. На пет годинки баща ми ме заведе в школа и разбрах, че има и други като мен, за които танцът е начин на изразяване, лично пространство, емоции. В ранните си години като ученичка смятах, че да танцуваш значи да се сливаш с музиката през движение. Десетгодишна в балетното училище разбрах, че това не е достатъчно – професионалният танц означава да бъдеш посветен на тази професия. Ако искаш това изкуство да остане в живота ти за дълго и ти да го изследваш във всичките му аспекти, то трябва да потърсиш и формата, и техниката. Неусетно превърнах танцуването в мисия. Да посвещавам на това изкуство неможещите, неопиталите, но гледащите, възприемащи танца като зрители, или любопитните към танцовото изразяване да водя по пътя на професионалното изграждане.

Всички сме чували легенди за изтощаващите балетни репетиции, множеството контузии, бързата амортизация – колко истина има в това, доколко възнаграждаваща е професията, какво взема и какво дава?

Ако кажа какво се крие зад сценичната изява, ще разваля илюзията за нея, ще издам от онази част, която не е толкова красива. Балетът е магичен за публиката, за нас които го изпълняваме е себеотдаване, себеусещане, дисциплина, себеразтваряне, вглеждане в себе си, преоткриване на тялото, посвещаване. Мисля, че балетният артист, за разлика от другите артисти, не изгражда толкова високо его. Танцът помага за развиване на самоконтрол. Може би през живота си ние чуваме повече „не“, отколкото „да“ –  наричам го каляване на психиката, в един момент се чувстваш на ръба на спорта и изкуството. Трябва да задържим по-дълго тялото експресивно, живо, за да остане то верен посланик на идеите на режисьора и хореографа, на магията, която то носи. Балетът дава възможност да работиш върху себе си по-дълготрайно –  не само като артист, а и като личност. Изгражда и един специален финес, никога не можеш да кажеш, че някой е бивш балетен артист, той си остава такъв до края, посветен на връзката на духовното и тленното.

ТОВА, КОЕТО Е НАД НОТИТЕ

Маестро ГРИГОР ПАЛИКАРОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за 150-годишнината от създаването на Верди Реквием; структурата, посланието и драматургично изграждане на творбата от диригента; проблемите, ансамбловото звучене и постигането на внушения в репетиционния цикъл; дирижирането като свещенодействие и магията, която се случва над нотите

Верди Реквием – 26 април 2024, 19.00, Държавна опера Варна, XXIII Великденски музикален фестивал

- Маестро Паликаров, от цикъла  „Петите симфонии“ - и не само от него, познаваме пристрастието Ви към мащабните и отличаващи се със своя специфика произведения. Реквиемът на Джузепе Верди е точно такова произведение, затова предполагам, че неговите жанрови различия от каноническата заупокойна меса са поне един от мотивите, за да го представите във Великденския музикален фестивал...

- Присъствието на жанра Реквием в навечерието на Великденските празници вече стана своеобразна традиция в България. Затова и нашата идея беше да представим творбата непосредствено преди Великден, но поради съвпадението на празници и многото почивни дни, които биха нарушили репетиционния процес, се наложи да изместим концерта по-рано. В този контекст няма изненада, че именно Реквием от Джузепе Верди се появява в дните преди празника.

Интересна е историята покрай създаването на произведението. През 1868 г., след смъртта на Джоакино Росини, Верди предлага на група италиански композитори заедно да напишат в негова памет голяма траурна меса. Идеята се осъществява, но не получава желания отзвук и затова няколко години по-късно Верди сам композира своя крупен опус (вече по друг повод) и той се превръща в шедьовър, който е своеобразен крайъгълен камък за почти всеки диригент в някакъв етап от творческия му път. През тази година се навършват и точно 150 години от премиерата на творбата. Ние обикновено честваме годишнини от рождението или смъртта на композиторите, но смятам, че е хубаво да се отбележи подобаващо и кръглата 150-годишнина от първото прозвучаване на този знаков в световната музикална съкровищница Реквием. Това беше и още една сериозна причина да предложа да включим произведението в тазгодишния Великденски фестивал.

Мюзикълът „ Дух“ – любовта е по-силна от смъртта

Сребрина Соколова, режисьор

В основата на драматургията на мюзикъла „Дух“ от Дейв Стюарт и Глен Балард, е заложена една вълнуваща и необикновена любовна история. Тя е  базирана на хитовия, едноименен фентъзи филм от 90-те години на 20 век. Днес в 21 век, проблематиката продължава да провокира интелекта и чувствителността на съвременния човек, в не по-малка степен. Провокира разум и чувства, религиозност и атеизъм, задава въпроси и търси отговори. Това е така, защото любовната история надхвърля нашето измерение. Тя надскача стандартните граници на нашите взаимоотношения и възприятия. Противопоставя прошка и отмъщение, сила и безпомощност, материя и духовност.

Какво е Любовта и какви са нейните граници? Какво място й е отредено в съвременния дигитален, материалистичен свят? Какво се случва след смъртта и тя краят ли е?

Често ли си задаваме тези въпроси днес? Увлечени в надпреварата за материално благополучие и обществен престиж, вкопчени във формулата на успеха „пари – стока - пари прим“, забравяме, че като Човеци имаме други цели и задачи в този живот. Забравяме, че Любовта, като една от най-висшите сили, трябва да е водеща в нашите постъпки и избори. Само чувства като състрадание, емпатия, приятелство, грижа, вяра, са способни да ни освободят от клопката на матрицата на ежедневието и да ни направят по-извисени и космополитни. Трудно казваме „Обичам те“, Приятелството е нищожно спрямо собствените амбиции, живеем с мисълта за Утре, а Днес пропускаме важни моменти… Ами ако няма Утре?

 Сопраното Пламена Гиргинова идва във Варна, за да се превърне в Царицата на нощта във „Вълшебната флейта“ на 14 декември. Докато репетира, ни разказва за хобито си на диджей, тъщата на Моцарт и оперното пеене като екстремен спорт.

Царицата на нощта във „Вълшебната флейта“ е много любима на публиката, но и трудна партия за така нареченото колоратурно сопрано – бляскав и силен глас във високия регистър. Нужна ли е някаква по-специална подготовка на гласа за тази конкретна роля?

Подготовката за всяка една роля, разбира се, изисква нужната отдаденост, концентрация, базисни неща като достатъчно количество сън и добра почивка на гласните струни в дните преди представлението, но не прекалено – нужно е да се уцели точното разпределение между това гласът да звучи свеж, да не е преуморен, но да е отпочинал и в пълния си блясък. В същото време изпълнението на роли като тази може да бъде сравнено с даден вид екстремен спорт. Ако не „тренираш“ достатъчно често и не поддържаш форма, резултатите няма да са задоволителни.

Това е партия, която трябва да се репетира изключително внимателно и да не се „препява“, защото в противен случай може да бъде постигнат обратен ефект. Несъмнено помага, ако крайните височини в ариите на Царица на нощта, които са така впечатляващи за публиката, присъстват природно в гласа на певеца и той не прибягва до неестествени усилия, за да ги достига. Дадени пасажи от ариите съм репетирала десетки и стотици пъти октава долу (или транспонирани с няколко тона надолу) и смятам, че този вариант на самоподготовка е интелигентен и успешен. С две думи, опасно е да се репетират арии с подобна трудност и виртуозност, като се повтаря всичко много пъти с цял глас. Обичам също да отварям клавира и да произнасям немския текст само говорно, в ритмика. Психологическата настройка за персонажа се отразява после и в самото изпълнение на сцена – в присъствието ти, във въздействието върху публиката, в цвета на гласа.

„КАЛАС И ОНАСИС“ – ЛЮБОВТА ОСТАВА

Сопраното МАРИЯ ПАВЛОВА, солистка на Държавна опера Варна, и тенорът МОМЧИЛ КАРАИВАНОВ, солист на Държавна опера Пловдив, пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за превъплъщенията си в образите на Мария Калас и Аристотел Онасис в операта-мюзикъл „Калас и Онасис“ от Христос Папагеоргиу, поставена от Държавна опера Варна за 100-годишнината от рождението на Мария Калас. След бравурната световна премиера през лятото, на 4 декември 2023 година - два дни след рождения ден на оперната дива, на варненска сцена отново ще оживее нейната любов с корабния магнат Аристотел Онасис.

- Преди дебюта, как се чувствате в новото творческо амплоа?

- Мария Павлова: Изпитвам огромно уважение и респект към Мария Калас и съм много благодарна за възможността да пресъздам нейния образ. Проучих в детайли живота ѝ, научих и много нови неща за нея от двете последни книги, които прочетох. Сюжетът на романа „Мария Калас“ от Мишел Марли, посветен на любовната ѝ връзка с Онасис, почти се припокрива със сюжета на операта-мюзикъл. Много интересна е и книгата на българката Надя Станчева, която е била пресаташе и близка приятелка на Мария Калас по време на снимките за филма „Медея“ на Пазолини, в който певицата изпълнява главната роля.

„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ“ – МИСТИЧНО, БУРЕНОСНО И МНОГО КРАСИВО

Маестро СВЕТОСЛАВ БОРИСОВ, номиниран за „Диригент на годината“ в Германия, пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер в Държавна опера Варна; хармонията и техническите трудности в естетиката на Вагнер; „викащите“ вагнерови певци; вердиевият аристократизъм в „Летящият холандец“; рецепцията за Вагнер в Германия и България; партньорството с Вера Немирова; принципът на адаптивността; Варна в личния свят на диригента.

- Държавна опера Варна посреща маестро Светослав Борисов - преди време неин главен диригент, сега първи диригент и заместник Генерален музикален директор на Оперния театър в Магдебург, за постановката на „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер.

- „Летящият холандец“ „долетя“ във Варна от Магдебург, където преди 7 години поставихме това заглавие с Вера Немирова. Съдействахме за създаването на партньорски взаимоотношения между оперните театри на Магдебург и Варна, в резултат на което сега разполагаме с декорите и костюмите на постановката от Магдебург, адаптирани, разбира се, към конкретните дадености.

- От „дантеленото изящество“, както обичахте да казвате за „Дон Паскуале“ на Доницети - предишната опера, която поставихте във Варна, навлизате с Вагнер в съвсем друга стилистика.

- "Летящият холандец“ е мистично, буреносно и много красиво произведение, изпълнено с драматични конфликти. Да, няма я тази дантеленост и лекота като при Доницети, но има други предизвикателства с различна трудност. Вагнер е сложен, най-напред защото не е добре познат и второ, защото хармонията при него е съвсем различна от обичайния репертоар на Варненската опера. Вагнер предполага технически трудности, той не пише лесно за оркестъра, нито за певците и стига до границите на виртуозното. Оркестърът трябва да изпълнява сложни пасажи, дамският хор във второ действие пее в скороговорка, в трето действие двата мъжки хора пресъздадат драматичния конфликт между норвежците и холандците, в унисон с природните стихии - един много силен момент с ефектна оркестрация и красива музика. Партитурата е сложна, но определено мога да кажа, че екипът се справя добре.

„ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ“ В ПОСТКОВИД ПРОЧИТ

Видео връзка на живо и татуировка със специална символика ще видим в „Летящият холандец“ от Вагнер в режисура на Вера Немирова. Докато с нетърпение очакваме премиерата на 24 ноември, за визуалните внушения на спектакъла ни разказва костюмографът Павлина Ойстерхус. 

Между премиерата на „Летящият холандец“ на Вера Немирова в Магдебург през 2017 г. и предстоящата му премиера във Варна на 24 ноември са минали 7 години. С какво е различна варненската постановка?

За седем години се случиха много неща в световен и социален план, които влияят на нашето днешно виждане, на актуалната трактовка на произведението. И ние реагираме творчески – надграждаме, добавяме нови елементи и костюми. Нашата интерпретация е по Том Муш, който е художник на костюмите и декора от постановката в Магдебург. Една от важните за мен теми са новите работни взаимоотношения след ковид и как те рефлектират на обществото днес. В „Летящият холандец“ имаме две огромни работни групи – моряците, които работят на палубата, укротяват бурята, успяват да изведат кораба на Даланд на тих бряг с нечовешки усилия, като една машина от хора, които се трудят тежко. От друга страна виждаме шивачките, които шият и очакват моряците да се върнат. По времето на Вагнер трудолюбието и прилежността са били атестат за човешки добродетели, достатъчни за личен успех и за да си намериш подходящ съпруг, да създадеш семейство. В днешно време тези качества не са достатъчни. Постпандемичните условия засилиха отчуждението и самотата, макар че се увеличи общуването в социалните мрежи.  В нашата постановка някои от шивачките вероятно вече работят в хоум офис, носят готовата продукция веднъж седмично, очевидно са дигитално активни. По-възрастните страдат от този вид общуване и отчуждение, имаме и поколенчески конфликт.

Оперната дива СОНЯ ЙОНЧЕВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за заключителния Гала концерт на Опера в Летния театър – Варна 2023, диригента и колегите на сцената; за Тоска и другите героини от биографичната книга „15 огледала“; за новия албум „Куртизанката“ и предстоящото в зала България първо издание на Сезон „Съкровени гласове“; каузата Посланик на УНИЦЕФ за България, семейството, децата и изкуството като енигма.   

- Вашите изяви в България винаги имат емоционален подтекст – подарихте концерт на съгражданите си в Пловдив, в София пяхте с Вашия откривател за световната сцена Пласидо Доминго, пак в София, в началото на годината изнесохте концерт с любимата Ви барокова музика, а сега сме щастливи да Ви посрещнем за пръв път във Варна за заключителната Оперна гала на Опера в Летния театър. Какви чувства влагате във Варненския концерт?

- Не съм идвала във Варна може би повече от 25 години и това е моят дебют тук. Не съм пяла никога на варненска сцена, не познавам варненската публика и бих искала да видя нейната реакция. Любопитна съм да разбера какъв ще бъде този наш първи контакт, оттам идва и емоцията, свързана с концерта.

- Ще пеете за пръв път и под палката на диригента на Държавна опера Варна Кръстин Настев, който освен, че наскоро защити докторат по музика, е и Ваш съученик от Музикалното училище в Пловдив.

- Да, наистина, ние се познаваме отдавна. Спомням си, че когато бяхме на 14 или 15 години, той беше дошъл у дома, свиреше на пианото валса на Мюзета от „Бохеми“, аз пеех и той ми каза: „Ах, Соня, колко хубаво се получи, хайде сега тук да направим така, а тук така“ (засмива се). Познанството ми с Кръстин е от детството, така че варненският концерт е хубава причина да се срещнем отново на такова високо професионално ниво. 

- Фокус в програмата на Оперната гала са „Тоска“ от Пучини и „Норма“ от Белини и още отсега предвкусваме удоволствието да Ви чуем с емблематичната за ценителите на оперното изкуство ария „Каста Дива“. Що се отнася до „Тоска“, ако съдим по ангажиментите Ви - от дебюта в Метрополитън опера, през триумфа в Арена ди Верона, във Виенската Щатсопера и на много други сцени, без да забравяме предстоящите спектакли в Йокохама и Токио – изглежда, че с Тоска прекарвате най-много време заедно.

- Да, наистина (усмихва се). „Тоска“ е една от най-често поставяните опери. В ежегодните световни класации първото място винаги си оспорват „Тоска“ и „Травиата“. Изключително много харесвам „Тоска“ и колкото повече я пея, толкова повече я обичам.

Сребрина Соколова – режисьор 

Дългоочакваният концерт на Соня Йончева, под диригентската палка на Маестро Кръстин Настев, ще постави края на един летен сезон, в който имахме 22 уникални и сами по себе си ярки музикални вечери. Имам честта, удоволствието и творческото предизвикателство да бъда режисьор  на четири от големите концерти във фестивалната програма. Пред мен стоеше задачата, а и вътрешната моя убеденост да понесем на публиката различна емоция, чрез различна концепция за визията на отделните концерти и тя да се движи във възходяща посока. Тази концепция, от една страна се оформя от концертната програма, но от друга страна и от личността на изпълнителите. 

В това отношение финалната оперна гала се оформи концептуално мигновено. Силно вдъхновение получих от личността на солистите в концерта и особено от тази на изключителното българското сопрано Соня Йончева. Наблюдавайки нейната кариера сме убедени, че оперното изкуство определено не е останало в миналото, а има своя живот сега и в бъдещето. Поддържайки тази идея, започната още с Tutti Verdi, чиято втора част беше под мотото „Верди – днес, утре, завинаги“, избрах да изградя визията не чрез екран с проекция, а с помощта на LED панели в интересна конфигурация, съчетани с LED осветление. В тази посока искам да подчертая ползотворната работа по визията с  Марин Маринов (Мултимедия) и специалистите по осветление при ТМПЦ Варна – Даниел Йовков и Денислав Григоров. Заедно ще се постараем да  създадем бляскава атмосфера, каквато подобава на нашите родни български оперни звезди с активна международна кариера. Освен великолепната Соня Йончева, в концерта ще вземат участие Валентина Куцарова - мецосопран, тенорът Милен Божков, баритонът Пламен Димитров и басът Ивайло Джуров. С всеки един от тях сме горди и щастливи, че ще пеят на нашата сцена.  

Дни преди блестящия финал на Опера в Летния театър – Варна 2023 диригентът на Варненската опера Кръстин Настев споделя как се готви за това изживяване от световна величина и какво ще поднесе на публиката репертоарът на оперния гала концерт на 31 август. 

Предстои ни един наистина грандиозен финал на XIV Опера в Летния театър – оперна гала с участието на Соня Йончева. Какво да очаква публиката и какви са предизвикателствата пред диригента?

Богатият афиш на летния оперен фестивал завършва с един дългоочакван концерт – оперна гала, със специалното участие на Соня Йончева. Почитателите на оперното изкуство в морската столица ще имат възможност да се срещнат за първи път с един артист от най-висока класа, на върха на своята световна кариера.

Предизвикателствата за диригента са няколко, като на първо място бих отличил откритото пространство, чието озвучаването е нелека задача. Има огромна разлика от естествената акустика на закритата зала и пречупването на звука през микрофоните. Звукът, който достига до публиката, зависи изцяло от техниката и от професионалния подход на озвучителите. Надявам се, че ще успеем да направим добър баланс и добра звукова среда.

В музикален аспект винаги акомпанирането на солисти, без значение дали са певци или инструменталисти, е предизвикателство. Синхронизирането между Аз-а на солиста с останалото звучащо тяло (оркестъра) нерядко поставя трудности и препятствия. Но когато солистите са с богат сценичен опит, има диалог и разбиране, работата върви леко и приятно. Вярвам, че този път ще бъде така.

Музиката на композиторите от течението в италианската музика, наречено verismo, също поставя трудности пред диригента. Характерните черти на този стил са отразяването на действителни събития от живота, социални конфликти и силно драматични ситуации, които са изразени чрез неочаквани промени в темпата, екстремни динамически нюанси, сложни ритмични построения и честа смяна на размерите. Всички тези особености изискват задълбочена работа, вещина, разбиране, отдаденост и колективно съдействие в интерес на общото изпълнение.

КРАСИМИРА СТОЯНОВА: ИДЕАЛЪТ Е НЕПОСТИЖИМ

Звездното сопрано Красимира Стоянова, която поднесе в Опера в Летния театър вълнуващите образи на Дездемона в „Отело“ и Аида в „Аида“ от Верди, гостува отново във Варна в ролята на Тоска от едноименната опера на Пучини, при това на рождения си ден 16 август. С Тоска оперната дива триумфира само през тази година във Виенската Щатсопера, Сиена и Токио. „Красимира Стоянова съумява да владее гласа си оптимално – при нея няма ненужно форсиране, а впечатляваща интензивност във всички регистри и сила на звука. В актъорско отношение тя изгражда цялата палитра от чувства в персонажа – любов, ревност, страх, отчаяние“, отбелязва по този повод австрийската критика.

Колко различна може да бъде Тоска, какъв е идеалът на Пучини в „Тоска“, какво сближава Аида и Тоска, Тоска и Красимира Стоянова; как се чувства световноизвестната певица във Варненската опера и какво си пожелава за рождения ден, на който ще пее Тоска, са някои от темите в разговора между нея и Виолета Тончева.

Колко различна е Вашата Тоска на различните сцени?

Тоска по начало е специална героиня, създадена съвършено от Пучини и всяко нейно изпълнение би трябвало да се доближава до Пучини. Моделът на Пучини, като драма, като театър, като музикално и цялостно развитие на образа е много силен и въздействащ, така че моят стремеж е да се доближа максимално до идеята на композитора. Разбира се, нормално е да има разлика в различните интерпретации, в зависимост от това, в каква постановка чисто психологически е разгледана операта, както и от условията, в които ще бъде проведен спектакълът. Варненската продукция, която е издържана в класическа посока, не се различава като интензитет от „Тоска“ в Сиена например. „Тоска“ в Токио беше концертно изпълнение с полусценично разгръщане на цялата опера, така че ние се опитахме да направим мащабно маркиране на образите, като избрахме точните и най-въздействащи щрихи, без да изпадаме в ненужни детайли. Сега във Варна ни предстои оперен гала спектакъл, в който ние, певците, ще вложим цялата си представа за „Тоска“, цялото си мислене за операта. Ще се получи интересна смесица от различни идеи и сценични превъплъщения и съм убедена, че ще поднесем хубаво събитие. Лично аз, както всеки път, така и сега, ще се стремя към този идеален модел, който Пучини е заложил в „Тоска“.

ПЛАМЕН ДИМИТРОВ – АЛБЕРИХ В „ПРЪСТЕНЪТ НА НИБЕЛУНГА“ И СКАРПИЯ В „ТОСКА“

Поздравления най-напред за успешното ти участие в първия Вагнеров фестивал в България!

Безкрайно съм щастлив, че бях част от този мащабен проект, при това в главната роля на нибелунга Алберих от „Пръстенът на нибелунга“, който участва в три от четирите заглавия на тетралогията,като ролята му в първото заглавие „Рейнско злато“ е много голяма и особено сложна. Репетиционният процес беше забележителен, от него можеше да се извлече максимумът. Всички знаят, че маестро Пламен Карталов е взискателен режисьор, който успява да извади най-доброто от артиста. Постановката му е невероятна, във всеки един момент той пресъздава музиката като във филм, в който веднага разпределя нещата по местата им или както самият той обича да казва, да има постоянен диалог между музиката и сцената. Сложността идваше и от DVD записа, който Националната телевизия направи за разпространение в цял свят. Едрите планове изискваха специално внимание.

Казват, че за да преодолееш изпитанието Вагнер, трябва да си много издръжлив и като характер, и като глас...

Наистина е така и сега вече мога да кажа, че съм горд със себе си. Справих се, въпреки трудностите, още повече, че бях разпределен сам в роля, докато другите бяха по двама за роля. Всъщност изпитанието беше тежко за всички, не на последно място за техниците, които за да управляват огромните пръстени трябваше да престояват вътре тях, в продължение на няколко часа, при това в най-големите горещини.

ЛЮБИМАТА МИ АРИЯ Е "E LUCEVAN LE STELLE" (И ЗВЕЗДИТЕ БЛЕСТЯХА)

МИЛЕН БОЖКОВ – КАВАРАДОСИ В „ТОСКА“

Сюжетът на „Тоска“ е много драматичен, накрая двамата влюбени умират, убит е дори коварният Скарпия и публиката винаги реагира емоционално. Щастлив съм, че след „Аида“ с изключителната Красимира Стоянова отново си партнирам с нея в „Тоска“. За мен това е голяма отговорност, никак не ми е лесно, всеки ден с нея е едно училище. Тя ми показва някои детайли, които ми помагат да изградя още по-добре ролята си и аз съм ѝ много задължен. Смея да кажа, че покрай „Отело“ миналата година, „Аида“ и „Тоска“ тази година, станахме добри приятели. Радвам се, че имам възможността да пея, под диригентската палка на маестро Павел Балев, с прекрасни колеги като Пламен Димитров, Евгений Станимиров и всички артисти и музиканти на оперния театър в родния ми град.

Харесвам моя герой Каварадоси, един достоен герой и една от хубавите тенорови партии. Като всяка роля, така и тази носи предизвикателства за певеца, но за мен те не се състоят в доброто изпяване на един тон от началото до края, а в умението да покажеш всички нюанси, всички бои, които композиторът е заложил в образа. Любимата ми ария е "E lucevan le stelle" (И звездите блестяха), мисля, че тя е любима и на публиката.

„ТОСКА“ ИЗГРАЖДА НОВ СТАНДАРТ В ОПЕРНИЯ СВЯТ

МАЕСТРО ПАВЕЛ БАЛЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за нарушаването на оперните традиции от Пучини и особеностите в партитурата на „Тоска“; откъсването от типичния италиански оперен стил и красивото пеене в търсене на по-натурален подход при водене на вокалната линия; постигането на фина нюансировка и прозрачно звучене; изчистването от наложени вредни традиции; изборът да бъдеш верен на композитора и защитник на партитурата. 

Как „Тоска“ се вписа в творческата Ви биография?

Първата „Тоска“, която правих, беше през 2001 година и вече повече от 20 години се занимавам периодично с това заглавие, а през 2025 година ми предстои нова постановка във Франция. Развивал съм се с тази творба, с времето осмислям и променям някои неща, на базата на натрупания опит и това, което ме изгражда като диригент. Самата „Тоска“ изгражда нов стандарт в оперния свят. С „Тоска“ Пучини съвсем осъзнато загърбва типичната италианска оперна традиция, дистанцира се от обичайната подредба на соловите номера и ансамблите. „Тоска“ не се ориентира по структурата на Вердиевите опери, както и по белкантовата архитектоника на Белини и Доницети. Срещат се поредица от дуети, което е в пълен противовес на тогавашната оперна традиция.

Ролята на Ники Марон, сестрата на звездата Рейчъл Марон, е голямо предизвикателство за мен, защото като певица рядко съм се сблъсквала с актьорската професия. Сега Борис Панкин ме предизвиква в тази посока и аз съм му много благодарна за това. Образът на Ники е драматичен и труден, но в същото време и близък до всеки от нас. Кой ли не се е чувствал недооценен или не е успял да прескочи летвата, която си е поставил, или пък не е постигал големите си мечти. Като Ники аз се отказвам от любовта си, претърпявам и други сериозни лични крахове, а накрая ме убиват. За да пресъздам всичко това, разчитам на интуицията си. Следвам себе си и първото усещане, което обикновено остава най-вярно. Съобразявам се с всички указания и корекции на режисьора и съм открита за всякакви препоръки, защото искам да натрупам опит в актьорската игра. Чувствам се прекрасно в екипа на „Бодигард“ и този мюзикъл ще остане завинаги в сърцето ми.

АКТРИСАТА ОТ УЕСТ ЕНД ЛОНДОН МАНАЛ ЕЛ ФЕЙТУРИ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за участието си в мюзикъла „Бодигард“; подготовката за срещата с музиката на великата Уитни Хюстън със специален фитнес и хранителен режим; решението да научи ролята си на български, един от шестте най-трудни езика за нея и защо в България е по-хубаво от Америка; още за емоцията на момента в театъра и удоволствието да се развива като артист в екипа на „Бодигард“.

Защо харесвате музиката на Уитни Хюстън?

Израснала съм с нея, всяка песен е свързана със спомен. Но сега трябваше да науча песните ѝ за ролята на Рейчъл Марон в „Бодигард“. След като Уитни Хюстън приема ролята, Кевин Костнър я чака година и половина да се освободи за участие в продукцията. Първоначално една афроамериканка отказва ролята, след което Костнър кани Уитни да се яви на прослушването, впечатлен от последния ѝ филм. Всяка песен е свързана с нещо, което се случва в живота на Уитни, макар че не тя е писала песните. Но подборът е неин и това е от съществено значение. На мен като актриса тази роля много ми допада. Старая се да развия героинята си, макар че никой не може да се сравнява с Уитни Хюстън. Тя е като Елвис Пресли, една от световните икони. Ще звучи смешно, ако кажа, че искам да съм като нея. Така че аз не играя Уитни Хюстън, аз играя ролята на  Рейчъл Марон, която изпълняваше Уитни Хюстън.

ПОЖЕЛАВАМ НА КЕВИН КОСТНЪР ДА ИГРАЕ В МЮЗИКЪЛ

ОРЛИН ГОРАНОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА с едносрични и иронични, но важни отговори за ролята си в мюзикъла „Бодигард“

- Орлин Горанов с още една роля в „короната“, този път на самия Бодигард...

- Благодаря за този въпрос (иронично). Ей така, събудих се една сутрин и се видях щастлив като Бодигард. Но не като Кевин Костнър, защото той не е играл в мюзикъл, което му пожелавам от сърце.

- Освен в телевизионният формат „Последният печели“, за Вас няма тайни на поп сцената, в операта и в мюзикъла. Кой жанр все пак предпочитате?

- Харесвам мюзикъла, защото той е квинтесенция на всичко, което правя. Като всяка една роля и ролята на Бодигард има своята специфика и трябва да бъде добре отработена, така че гледам максимално да вляза в кожата на моя герой, за да се получи добър образ. Такъв, какъвто трябва да бъде. Ролята е доста широкопластова и аз ще се опитам да направя един такъв бодигард, който е верен.

- И се влюбвате в Уитни Хюстън...

 - Моята Уитни Хюстън – Манал ел Фейтури, е много емоционална, красива, изключителна актриса и добър колега. Мисля, че ще стане страхотен спектакъл. Не звезден, защото звездите са на небето и още не сме ги видели да ходят по земята. Но пак казвам, оставам с надеждата, че ще се получи едно добро шоу.

- С ирония и самоирония поддържате сякаш лека дистанция...

Защото, както обикновено, съм сам, винаги много сам... (придобова тъжен вид, после се разсмива) Не ми вярвайте, това беше реплика на моя герой.

Вашият Франк Фармър излъчва, освен всичко останало, и едно особено благородство. То, благородството Ви е „присъщо“ още от Дон Кихот и Дон Ликууд, ако се върнем към онези хубави варненски мюзикъли „Човекът от Ла Манча“ и „Да пееш под дъжда“. Как „съжителствате“ с толкова благородници?

Елате на премиерата на „Бодигард“ и ще разберете (засмива се).

 

РЕЖИСЬОРЪТ БОРИС ПАНКИН пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над мюзикъла „Бодигард“; постановъчния екип и преобладаващите млади артисти; срещата между двама професионалисти от различни сцени - Рицаря на мюзикъла в България Орлин Горанов и актрисата от West End Лондон Манал Ел Фейтури в ролите на бодигарда Франк Фармър и певицата Рейчъл Марон; предизвикателството да изпееш 14 хита на Уитни Хюстън един след друг и същевременно да говориш български; благородството да се откажеш от любовта. „Бодигард“ – 22 юли, 21.00, Опера в Летния театър – Варна 2023. Премиера за България

- Има няколко неща, които със сигурност правят Борис Панкин щастлив – любимите му кучета и мюзикълите, които поставя. Последната му любов е „Бодигард“ – премиера за България във Варна.

- Най-щастлив ме правят децата в Американския колеж, които обучавам, не за да станат непременно артисти, а за да се научат да разбират и обичат изкуството. Да, кучетата са моите деца. И да, „Бодигард“ е последната ми любов, вече двегодишна, като имам предвид всички етапи, през които трябваше да се премине, за да стигнем до постановката. Неочаквано за мен „Бодигард“ се оказа нов етап в творческия ми път. Избрах да работя с хора, с които досега не съм работил - костюмографката Първолета Чавдарова – Летиция и сценографа Денис Иванов. Летиция има дългогодишна практика в балетни постановки, работи в Русенската опера и е главен художник на Националния балет в Косово, в Берлинската опера постави неотдавна опера на Хендел, а „Бодигард“ е първото ѝ участие в мюзикъл. Наред със 150-те великолепни костюма за „Бодигард“, тя изработи за мен специално сако, с което ще се поклоня на премиерата.

Илина Михайлова: Обожавам всички качества на Норина

Това е роля, която Ви пасва като ръкавица, подхожда силно на сценичната Ви енергия. Има ли все пак предизвикателства в партията на Норина, къде е спецификата на образа?

Това е една много обичана от мен роля, с нея спечелих конкурс в Комо, където наградата беше да пееш в „Дон Паскуале“ в четири големи италиански театъра. С Норина съм се срещнала още преди 20 години и от пръв поглед се влюбих в този персонаж – толкова женствена, толкова хитра, енергична и романтична. Доницети го е написал прекрасно – една жена ще мине през всички препятствия, ако е решила да се бори за своята любов.

Драматични или комични сюжети посреща с по-голям ентусиазъм съвременната оперна публика?

Съвременната публика има различни нужди, но съм забелязала, че след комедия всички излизат от салона усмихнати, въодушевени, заредени с весели емоции. Разбира се, не можем да отречем шедьоврите с драматичен край, но комедия може би се прави по-трудно. Трудно е да останеш сериозен, докато разиграваш смешни шеги, така че в актьорски план бих казала, че е по-лесно да пресъздадеш трагедия, отколкото комедия.

Комедията на пръв поглед е „по-лека“ за пеене. Така ли е в действителност или напротив?

Комедията на пръв поглед наистина звучи и изглежда по-леко, тъй като и самата техника на пеене трябва да бъде по-бравурна, има повече пасажи, гами, височини, стакати, което публиката отразява като феерично пеене. Това изобщо не значи, че за артиста е по-лесно. Напротив, трябва да има много концентрация, всички вокални трудности да са толкова добре овладяни, че наистина у хората да остава усещане за лекота. Комедията всъщност е труден артистичен и вокален опит, който ние артистите трябва да покажем по най-добрия начин.

TOP