Маестро ГРИГОР ПАЛИКАРОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за нетипичната драматургия и мащабните живописни платна в операта „Самсон и Далила“ от Камий Сен-Санс, логиката в разгъването на музикалното и драматургично действие, изграждането на адекватни съотношения и динамика, мястото на хора, многопластовостта в образа на Далила и изискванията към мецосопрана, прозрачността на звука и изяществото на френския стил, „Самсон и Далила“ в началото на големия разказ за ролята на личността в историята и разбира се – за любовта

„Самсон и Далила“ от Камий Сен-Санс, диригент-постановчик Григор Паликаров. Премиера на 23 юли 2024, 21.00, XV Опера в Летния театър. Първа постановка в историята на Държавна опера Варна

- Маестро Паликаров, с Камий Сен-Санс правите вече втора премиера за Варна – през 2022 г. с великолепната Органова симфония № 3 и през 2024 г. с най-известната му опера „Самсон и Далила“. Изяществото и красотата на двете произведения, като изразител на френската чувствителност, очевидно допадат на Вашето разбиране за музикална естетика.

- Това е вярна констатация. Аз съм изключително щастлив като диригент и музикант, който с годините все повече оценява различните цветове, оттенъци, отсенки и нюанси в стиловете на националните музикални школи, повечето формирани в рамките на XIX век в Европа. Има, разбира се, и образци отвъд океана, но основните школи, които обогатяват звученето на класическата музика, са тук, особено когато говорим за периода на романтизма. А френската чувствителност, изразена чрез най-големите творци на тази нация, е много интересна и доста предизвикателна в стилово отношение. И ако приемем, че Сен-Санс е сред първите имена, с което свързваме френската музика и той е композитор, създал шедьоври в множество музикални жанрове, не само в операта, то тогава възможността да се докоснеш до неговите най-известни произведения е със сигурност вълнуващо преживяване. Все още си спомням прекрасното представяне във Варна на „Органовата симфония“; харесвам концертите му за пиано, Интродукция и Рондо Капричиозо за цигулка, „Карнавал на животните“, както, разбира се, и „Самсон и Далила“. Всъщност опусите „Органова симфония“ и „Самсон и Далила“ отдавна стояха в съзнанието ми и се радвам, че съдбата реши и двете произведения да поставя именно във Варна. И това за мен са две много хубави събития.

Това е роля, която Ви пасва като ръкавица, подхожда силно на сценичната Ви енергия. Има ли все пак предизвикателства в партията на Норина, къде е спецификата на образа?

Това е една много обичана от мен роля, с нея спечелих конкурс в Комо, където наградата беше да пееш в „Дон Паскуале“ в четири големи италиански театъра. С Норина съм се срещнала още преди 20 години и от пръв поглед се влюбих в този персонаж – толкова женствена, толкова хитра, енергична и романтична. Доницети го е написал прекрасно – една жена ще мине през всички препятствия, ако е решила да се бори за своята любов.

Драматични или комични сюжети посреща с по-голям ентусиазъм съвременната оперна публика?

Съвременната публика има различни нужди, но съм забелязала, че след комедия всички излизат от салона усмихнати, въодушевени, заредени с весели емоции. Разбира се, не можем да отречем шедьоврите с драматичен край, но комедия може би се прави по-трудно. Трудно е да останеш сериозен, докато разиграваш смешни шеги, така че в актьорски план бих казала, че е по-лесно да пресъздадеш трагедия, отколкото комедия.

Комедията на пръв поглед е „по-лека“ за пеене. Така ли е в действителност или напротив?

Комедията на пръв поглед наистина звучи и изглежда по-леко, тъй като и самата техника на пеене трябва да бъде по-бравурна, има повече пасажи, гами, височини, стакати, което публиката отразява като феерично пеене. Това изобщо не значи, че за артиста е по-лесно. Напротив, трябва да има много концентрация, всички вокални трудности да са толкова добре овладяни, че наистина у хората да остава усещане за лекота. Комедията всъщност е труден артистичен и вокален опит, който ние артистите трябва да покажем по най-добрия начин.

ДОЦ. Д-Р АННА ПАМПУЛОВА, дългогодишна балерина на Софийска опера и балет, изявен хореограф и педагог пред ПЛАМЕНА АЛЕКСАНДРОВА по повод 30-годишната ѝ творческа дейност, която се отбелязва със специална Балетна гала на 29 април във Варненската опера. Спектакълът ще представи избрани хореографски откъси, както и премиерната постановка по сюитата на Петко Стайнов „Тракийски танци“

Много или малко са 30 години, когато балетът е твоят живот? Как започна всичко и как се насочихте точно към това изкуство?

Помня себе си танцуваща, но нямам спомен за конкретна възраст. На пет годинки баща ми ме заведе в школа и разбрах, че има и други като мен, за които танцът е начин на изразяване, лично пространство, емоции. В ранните си години като ученичка смятах, че да танцуваш значи да се сливаш с музиката през движение. Десетгодишна в балетното училище разбрах, че това не е достатъчно – професионалният танц означава да бъдеш посветен на тази професия. Ако искаш това изкуство да остане в живота ти за дълго и ти да го изследваш във всичките му аспекти, то трябва да потърсиш и формата, и техниката. Неусетно превърнах танцуването в мисия. Да посвещавам на това изкуство неможещите, неопиталите, но гледащите, възприемащи танца като зрители, или любопитните към танцовото изразяване да водя по пътя на професионалното изграждане.

Всички сме чували легенди за изтощаващите балетни репетиции, множеството контузии, бързата амортизация – колко истина има в това, доколко възнаграждаваща е професията, какво взема и какво дава?

Ако кажа какво се крие зад сценичната изява, ще разваля илюзията за нея, ще издам от онази част, която не е толкова красива. Балетът е магичен за публиката, за нас които го изпълняваме е себеотдаване, себеусещане, дисциплина, себеразтваряне, вглеждане в себе си, преоткриване на тялото, посвещаване. Мисля, че балетният артист, за разлика от другите артисти, не изгражда толкова високо его. Танцът помага за развиване на самоконтрол. Може би през живота си ние чуваме повече „не“, отколкото „да“ –  наричам го каляване на психиката, в един момент се чувстваш на ръба на спорта и изкуството. Трябва да задържим по-дълго тялото експресивно, живо, за да остане то верен посланик на идеите на режисьора и хореографа, на магията, която то носи. Балетът дава възможност да работиш върху себе си по-дълготрайно –  не само като артист, а и като личност. Изгражда и един специален финес, никога не можеш да кажеш, че някой е бивш балетен артист, той си остава такъв до края, посветен на връзката на духовното и тленното.

Маестро ГРИГОР ПАЛИКАРОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за 150-годишнината от създаването на Верди Реквием; структурата, посланието и драматургично изграждане на творбата от диригента; проблемите, ансамбловото звучене и постигането на внушения в репетиционния цикъл; дирижирането като свещенодействие и магията, която се случва над нотите

Верди Реквием – 26 април 2024, 19.00, Държавна опера Варна, XXIII Великденски музикален фестивал

- Маестро Паликаров, от цикъла  „Петите симфонии“ - и не само от него, познаваме пристрастието Ви към мащабните и отличаващи се със своя специфика произведения. Реквиемът на Джузепе Верди е точно такова произведение, затова предполагам, че неговите жанрови различия от каноническата заупокойна меса са поне един от мотивите, за да го представите във Великденския музикален фестивал...

- Присъствието на жанра Реквием в навечерието на Великденските празници вече стана своеобразна традиция в България. Затова и нашата идея беше да представим творбата непосредствено преди Великден, но поради съвпадението на празници и многото почивни дни, които биха нарушили репетиционния процес, се наложи да изместим концерта по-рано. В този контекст няма изненада, че именно Реквием от Джузепе Верди се появява в дните преди празника.

Интересна е историята покрай създаването на произведението. През 1868 г., след смъртта на Джоакино Росини, Верди предлага на група италиански композитори заедно да напишат в негова памет голяма траурна меса. Идеята се осъществява, но не получава желания отзвук и затова няколко години по-късно Верди сам композира своя крупен опус (вече по друг повод) и той се превръща в шедьовър, който е своеобразен крайъгълен камък за почти всеки диригент в някакъв етап от творческия му път. През тази година се навършват и точно 150 години от премиерата на творбата. Ние обикновено честваме годишнини от рождението или смъртта на композиторите, но смятам, че е хубаво да се отбележи подобаващо и кръглата 150-годишнина от първото прозвучаване на този знаков в световната музикална съкровищница Реквием. Това беше и още една сериозна причина да предложа да включим произведението в тазгодишния Великденски фестивал.

Сребрина Соколова, режисьор

В основата на драматургията на мюзикъла „Дух“ от Дейв Стюарт и Глен Балард, е заложена една вълнуваща и необикновена любовна история. Тя е  базирана на хитовия, едноименен фентъзи филм от 90-те години на 20 век. Днес в 21 век, проблематиката продължава да провокира интелекта и чувствителността на съвременния човек, в не по-малка степен. Провокира разум и чувства, религиозност и атеизъм, задава въпроси и търси отговори. Това е така, защото любовната история надхвърля нашето измерение. Тя надскача стандартните граници на нашите взаимоотношения и възприятия. Противопоставя прошка и отмъщение, сила и безпомощност, материя и духовност.

Какво е Любовта и какви са нейните граници? Какво място й е отредено в съвременния дигитален, материалистичен свят? Какво се случва след смъртта и тя краят ли е?

Често ли си задаваме тези въпроси днес? Увлечени в надпреварата за материално благополучие и обществен престиж, вкопчени във формулата на успеха „пари – стока - пари прим“, забравяме, че като Човеци имаме други цели и задачи в този живот. Забравяме, че Любовта, като една от най-висшите сили, трябва да е водеща в нашите постъпки и избори. Само чувства като състрадание, емпатия, приятелство, грижа, вяра, са способни да ни освободят от клопката на матрицата на ежедневието и да ни направят по-извисени и космополитни. Трудно казваме „Обичам те“, Приятелството е нищожно спрямо собствените амбиции, живеем с мисълта за Утре, а Днес пропускаме важни моменти… Ами ако няма Утре?

 Сопраното Пламена Гиргинова идва във Варна, за да се превърне в Царицата на нощта във „Вълшебната флейта“ на 14 декември. Докато репетира, ни разказва за хобито си на диджей, тъщата на Моцарт и оперното пеене като екстремен спорт.

Царицата на нощта във „Вълшебната флейта“ е много любима на публиката, но и трудна партия за така нареченото колоратурно сопрано – бляскав и силен глас във високия регистър. Нужна ли е някаква по-специална подготовка на гласа за тази конкретна роля?

Подготовката за всяка една роля, разбира се, изисква нужната отдаденост, концентрация, базисни неща като достатъчно количество сън и добра почивка на гласните струни в дните преди представлението, но не прекалено – нужно е да се уцели точното разпределение между това гласът да звучи свеж, да не е преуморен, но да е отпочинал и в пълния си блясък. В същото време изпълнението на роли като тази може да бъде сравнено с даден вид екстремен спорт. Ако не „тренираш“ достатъчно често и не поддържаш форма, резултатите няма да са задоволителни.

Това е партия, която трябва да се репетира изключително внимателно и да не се „препява“, защото в противен случай може да бъде постигнат обратен ефект. Несъмнено помага, ако крайните височини в ариите на Царица на нощта, които са така впечатляващи за публиката, присъстват природно в гласа на певеца и той не прибягва до неестествени усилия, за да ги достига. Дадени пасажи от ариите съм репетирала десетки и стотици пъти октава долу (или транспонирани с няколко тона надолу) и смятам, че този вариант на самоподготовка е интелигентен и успешен. С две думи, опасно е да се репетират арии с подобна трудност и виртуозност, като се повтаря всичко много пъти с цял глас. Обичам също да отварям клавира и да произнасям немския текст само говорно, в ритмика. Психологическата настройка за персонажа се отразява после и в самото изпълнение на сцена – в присъствието ти, във въздействието върху публиката, в цвета на гласа.

Сопраното МАРИЯ ПАВЛОВА, солистка на Държавна опера Варна, и тенорът МОМЧИЛ КАРАИВАНОВ, солист на Държавна опера Пловдив, пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за превъплъщенията си в образите на Мария Калас и Аристотел Онасис в операта-мюзикъл „Калас и Онасис“ от Христос Папагеоргиу, поставена от Държавна опера Варна за 100-годишнината от рождението на Мария Калас. След бравурната световна премиера през лятото, на 4 декември 2023 година - два дни след рождения ден на оперната дива, на варненска сцена отново ще оживее нейната любов с корабния магнат Аристотел Онасис.

- Преди дебюта, как се чувствате в новото творческо амплоа?

- Мария Павлова: Изпитвам огромно уважение и респект към Мария Калас и съм много благодарна за възможността да пресъздам нейния образ. Проучих в детайли живота ѝ, научих и много нови неща за нея от двете последни книги, които прочетох. Сюжетът на романа „Мария Калас“ от Мишел Марли, посветен на любовната ѝ връзка с Онасис, почти се припокрива със сюжета на операта-мюзикъл. Много интересна е и книгата на българката Надя Станчева, която е била пресаташе и близка приятелка на Мария Калас по време на снимките за филма „Медея“ на Пазолини, в който певицата изпълнява главната роля.

Маестро СВЕТОСЛАВ БОРИСОВ, номиниран за „Диригент на годината“ в Германия, пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за работата си над „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер в Държавна опера Варна; хармонията и техническите трудности в естетиката на Вагнер; „викащите“ вагнерови певци; вердиевият аристократизъм в „Летящият холандец“; рецепцията за Вагнер в Германия и България; партньорството с Вера Немирова; принципът на адаптивността; Варна в личния свят на диригента.

- Държавна опера Варна посреща маестро Светослав Борисов - преди време неин главен диригент, сега първи диригент и заместник Генерален музикален директор на Оперния театър в Магдебург, за постановката на „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер.

- „Летящият холандец“ „долетя“ във Варна от Магдебург, където преди 7 години поставихме това заглавие с Вера Немирова. Съдействахме за създаването на партньорски взаимоотношения между оперните театри на Магдебург и Варна, в резултат на което сега разполагаме с декорите и костюмите на постановката от Магдебург, адаптирани, разбира се, към конкретните дадености.

- От „дантеленото изящество“, както обичахте да казвате за „Дон Паскуале“ на Доницети - предишната опера, която поставихте във Варна, навлизате с Вагнер в съвсем друга стилистика.

- "Летящият холандец“ е мистично, буреносно и много красиво произведение, изпълнено с драматични конфликти. Да, няма я тази дантеленост и лекота като при Доницети, но има други предизвикателства с различна трудност. Вагнер е сложен, най-напред защото не е добре познат и второ, защото хармонията при него е съвсем различна от обичайния репертоар на Варненската опера. Вагнер предполага технически трудности, той не пише лесно за оркестъра, нито за певците и стига до границите на виртуозното. Оркестърът трябва да изпълнява сложни пасажи, дамският хор във второ действие пее в скороговорка, в трето действие двата мъжки хора пресъздадат драматичния конфликт между норвежците и холандците, в унисон с природните стихии - един много силен момент с ефектна оркестрация и красива музика. Партитурата е сложна, но определено мога да кажа, че екипът се справя добре.

Видео връзка на живо и татуировка със специална символика ще видим в „Летящият холандец“ от Вагнер в режисура на Вера Немирова. Докато с нетърпение очакваме премиерата на 24 ноември, за визуалните внушения на спектакъла ни разказва костюмографът Павлина Ойстерхус. 

Между премиерата на „Летящият холандец“ на Вера Немирова в Магдебург през 2017 г. и предстоящата му премиера във Варна на 24 ноември са минали 7 години. С какво е различна варненската постановка?

За седем години се случиха много неща в световен и социален план, които влияят на нашето днешно виждане, на актуалната трактовка на произведението. И ние реагираме творчески – надграждаме, добавяме нови елементи и костюми. Нашата интерпретация е по Том Муш, който е художник на костюмите и декора от постановката в Магдебург. Една от важните за мен теми са новите работни взаимоотношения след ковид и как те рефлектират на обществото днес. В „Летящият холандец“ имаме две огромни работни групи – моряците, които работят на палубата, укротяват бурята, успяват да изведат кораба на Даланд на тих бряг с нечовешки усилия, като една машина от хора, които се трудят тежко. От друга страна виждаме шивачките, които шият и очакват моряците да се върнат. По времето на Вагнер трудолюбието и прилежността са били атестат за човешки добродетели, достатъчни за личен успех и за да си намериш подходящ съпруг, да създадеш семейство. В днешно време тези качества не са достатъчни. Постпандемичните условия засилиха отчуждението и самотата, макар че се увеличи общуването в социалните мрежи.  В нашата постановка някои от шивачките вероятно вече работят в хоум офис, носят готовата продукция веднъж седмично, очевидно са дигитално активни. По-възрастните страдат от този вид общуване и отчуждение, имаме и поколенчески конфликт.

Оперната дива СОНЯ ЙОНЧЕВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за заключителния Гала концерт на Опера в Летния театър – Варна 2023, диригента и колегите на сцената; за Тоска и другите героини от биографичната книга „15 огледала“; за новия албум „Куртизанката“ и предстоящото в зала България първо издание на Сезон „Съкровени гласове“; каузата Посланик на УНИЦЕФ за България, семейството, децата и изкуството като енигма.   

- Вашите изяви в България винаги имат емоционален подтекст – подарихте концерт на съгражданите си в Пловдив, в София пяхте с Вашия откривател за световната сцена Пласидо Доминго, пак в София, в началото на годината изнесохте концерт с любимата Ви барокова музика, а сега сме щастливи да Ви посрещнем за пръв път във Варна за заключителната Оперна гала на Опера в Летния театър. Какви чувства влагате във Варненския концерт?

- Не съм идвала във Варна може би повече от 25 години и това е моят дебют тук. Не съм пяла никога на варненска сцена, не познавам варненската публика и бих искала да видя нейната реакция. Любопитна съм да разбера какъв ще бъде този наш първи контакт, оттам идва и емоцията, свързана с концерта.

- Ще пеете за пръв път и под палката на диригента на Държавна опера Варна Кръстин Настев, който освен, че наскоро защити докторат по музика, е и Ваш съученик от Музикалното училище в Пловдив.

- Да, наистина, ние се познаваме отдавна. Спомням си, че когато бяхме на 14 или 15 години, той беше дошъл у дома, свиреше на пианото валса на Мюзета от „Бохеми“, аз пеех и той ми каза: „Ах, Соня, колко хубаво се получи, хайде сега тук да направим така, а тук така“ (засмива се). Познанството ми с Кръстин е от детството, така че варненският концерт е хубава причина да се срещнем отново на такова високо професионално ниво. 

- Фокус в програмата на Оперната гала са „Тоска“ от Пучини и „Норма“ от Белини и още отсега предвкусваме удоволствието да Ви чуем с емблематичната за ценителите на оперното изкуство ария „Каста Дива“. Що се отнася до „Тоска“, ако съдим по ангажиментите Ви - от дебюта в Метрополитън опера, през триумфа в Арена ди Верона, във Виенската Щатсопера и на много други сцени, без да забравяме предстоящите спектакли в Йокохама и Токио – изглежда, че с Тоска прекарвате най-много време заедно.

- Да, наистина (усмихва се). „Тоска“ е една от най-често поставяните опери. В ежегодните световни класации първото място винаги си оспорват „Тоска“ и „Травиата“. Изключително много харесвам „Тоска“ и колкото повече я пея, толкова повече я обичам.