В рамките на тазгодишното издание на ММФ „Варненско лято“, след премиерата на „Андре Шение“ на 9 юли, „Отело“ е втората премиера, състояла се на 2 август на сцената на Летния театър.

Пет години Верди работи над тази творба и я завършва на 75 – годишна възраст.

Либретото на Ариго Бойто е доста удачно – действието е сбито, съкратени са много детайли от драмата на Шекспир, което дава възможност на Верди да се концентрира в изграждането на образите, до голяма степен отговарящи на първоизточника.

Успешната премиера в „Ла Скала“ – Милано, през февруари 1887 г., бележи едно от най – високите постижения на италианския маестро.

Истински подвиг постигна съставът на Държавна опера – Варна с това предизвикателно заглавие, с тази четвърта в историята на театъра премиера (предишните са през 1967, 1977 и 1995 г.).

С голям ентусиазъм и много работа бе изграден спектакълът със съдействието на френските оперни театри в Лимож и Ремс, с участието на международен екип в лицето на диригента Стефано Сегедони от Италия, режисьорката Емаунел Кордолиани от Франция, сценографите Алис Лалуа и Емилия Руа, както ДУМА писа.

Костюмите, също дело на френски творец – Жули Скобелцин, изградиха визията на спектакъла, която в някои отношения бе смущаваща за традиционния вкус на българската публика.

Известно разностилие и преобладаващи мрачни тонове подсилваха тъмната гама в настроението – явно търсени нарочно, особено в режисьорските решения. Необичайна бе почти пълната липса на осветление в началото на първо действие и в някои от възловите моменти на спектакъла – като „Кредо“ на Яго, когато визията на героя бе почти напълно изгубена за публиката и това отне значително от пълноценното възприятие на драматичния момент.

Въпреки амбицията на сценографа и режисьорката да бъде обособено едно шекспирово пространство, напомнящо на Театър Глобус – закръглено, празно пространство, което да се „преосмисля“ постоянно с участието на зрителя, целта като че ли не бе постигната на 100 процента. Да се активизира въображението е похвално, но дали българските меломани са готови да бъдат в крак с налагащите се модерни тенденции в европейските театри и дали това е необходимо? Като че ли у голяма част от международната публика, присъствала на премиерата на „Отело“ на 2 август в Летния театър във Варна, остана по – скоро усещане за неразбиране и неудовлетвореност от тази режисьорска концепция.

Още от първите акорди на „морска буря“ – една от най – сполучливите картини в оперната литература, музиката повлича зрителя в динамиката на действието. Оркестърът е с плътна фактура, обагрена от разнообразни темброви находки, със засилена роля на медните духови. Динамиката на хоровата сцена (адмирации за хора на Варненската опера в целия спектакъл) и тъмните краски дават начален тласък на предстоящата интрига. Отзвукът от тази „буря“ с нейните тревожност и ярост композиторът наслагва многократно в последвалите музикални характеристики на образите, особено тези на Яго и Отело. Драматургичното изграждане на музикалната тъкан е изключително единно, дори на моменти „симфонизирано“. Въпреки ясно обособените хорови сцени, арии, дуети и ансамбли, речитативите са добре обмислени с инструменталния съпровод, което създава единно течащ музикален поток, а действието се възприема „на един дъх“. Именно това прави „Отело“ много различна опера от всички останали на Верди. Тя е особен връх в творческата еволюция на композитора, която загатва за бъдещото развитие на жанра, както в драматургично и формално отношение, така и в интонационно и хармонично. Ансамблите и ариите са наситени с концентриран драматизъм и дълбока емоция, като провеждат Вердиевата концепция за „играещия актьор“, без да се пренебрегва вокалното начало.

С голямо внимание и професионализъм бе подбран солистичният състав за „Отело“.

Главната роля на Отело е може би най – трудната в италианския оперен репертоар – изпълнена е с предизвикателства на границата на възможните вокални изисквания за тенор. За щастие това е коронната роля на италианеца Франческо Меда, който се чувства удобно в гласовия диапазон на партията с неговия плътен драматичен глас, с достатъчно стабилни височини и блестящ тембър.

Именно като Отело, Меда е завладял редица международни сцени и дълбокото и детайлно владеене на ролята бе видно от самото начало в първо действие, особено в дуета с Дездемона. Впоследствие тенорът разви динамично образа, като изключително майсторство показа и в актьорски аспект, особено във финала.

Прекрасният му глас, притежаващ баритонова окраска, безупречната вокална техника, донесоха наслада на публиката. Развитото чувство за ансамбловост се открои в дуета с Пламен Димитров (Яго), в края на второ действие, в ансамблите и, разбира се, в дуетите със сопраното Радостина Николаева (Дездемона).

Тя бе определено звездата на вечерта, събрала най – възторжените аплодисменти на публиката. Сопрановата партия тук Верди изгражда в обичайния си маниер. Вокалната интерпретация на сопраното бе с тънки нюанси в тихите динамики, елегантни фрази и добре контролирано динамично изграждане, без излишно насилване на звука или актьорско преиграване.

Сдържаната емоция и царственото достойнство на Дездемона на Николаева бе образ на силна жена, приемаща последствията от своя избор в любовта, а не образ на злощастна, слаба жертва. С много финес и чувство певицата изпълни както песента на върбата в последно действие, така и проникновената „Аве Мария“, изпълнена с  трогателно, деликатно чувство. Макар да не липсваше драматична дълбочина, Радостина Николаева би могла да подсили с една идея болката и недоумението от необоснованото насилие от страна на Отело, като запази благочестивата невинност на образа.

Тежестта на трудната партия на Яго – двигателя на действието в операта, баритонът Пламен Димитров понесе с голяма издръжливост.

Докато Франческо Меда пазеше най – силните си козове за финала, Димитров започна, без да пести силите си, което направи образа му донякъде неравностоен в отделните действия.

Нихилистичното „Кредо“ – една от най – въздействащите оперни страници на Верди, би могло да прозвучи с повече обем и нюансираност в звукоизвличането, които биха подсилили Мефистофелските черти на героя.

Себеотдаването и енергията на Димитров дават заявка за още по – дълбоко осмисляне на образа на Яго, а тази роля би могла да се превърне в една от най – силните в репертоара му.

Гостът от Франция Жером Били в ролята на Касио направи впечатление с богатия си топъл тембър, вокална увереност и добра актьорска игра.

Ярка бе изявата на Бойка Василева като Емилия, която убедително се намеси в развръзката на действието със силно вокално присъствие. Поддържащите роли са в добри ръце: Родриго – Христо Ганевски, Лодовико – Людмил Петров, Монтано – Гео Чобанов, и Херолд – Петър Петров. Певците се представиха великолепно, като вплетоха сполучливо своите изяви в общия тон на спектакъла.

Опитният диригент Стефано Сегедони бе стабилен в изграждането на спектакъла. Много енергичен, по италиански чувствителен, той показа, че „Отело“ се доближава повече от останалите Вердиеви опери до музикалната драма.

Повлиян от своите съвременници – Майербер, Гуно, Вагнер, композиторът отрежда доста по – активна роля на оркестъра, макар и по същество да запазва италианския маниер като оркестров съпровод на вокална мелодия.

Усилията на хора и оркестъра се увенчаха с добър резултат, обещаващ дълъг сценичен живот на спектакъла. На добър час!

Юлиана Караатанасова, в. „Дума” – http://duma.bg/node/83264