ЕВГЕНИЯ ВАСИЛЕВА И БОЯН СТОЯНОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за преживяванията си с „Човекът от Ла Манча“, семейната роля, чувството за хумор, как да бъдеш повече от това, което си и как да го предадеш нататък

Жени и Боян, за радост на всички нас, „прескачате“ за малко от Кукления театър до Варненската опера, за да станете, след успешния кастинг, част от екипа на мюзикъла „Човекът от Ла Манча“. Вярно ли е, че за пръв път сте на сцената като семейство?

Боян: Да, първоначално не сме семейство, но после продължаваме с ролите на ханджията и ханджийката, които стават нещо като семейство.

Жени: Според историята на мюзикъла ние трябва да играем ролята не просто на семейство, а на добро семейство.

Боян: Досега в Кукления театър винаги сме били Принцът и Принцесата, т.е. прелюдията към семейство.

РЕЖИСЬОРКАТА ВЕРА НЕМИРОВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своя прочит на „Графиня Марица“ от Калман във Варненската опера, където преди половин век нейният баща Евгени Немиров поставя същото заглавие, а майка й дебютира в главната роля; за честния разказ на произведението с най-ярките средства и суровите диаманти, които искат да бъдат шлифовани. И още от Соня Немирова за прочутия род Немирови и мисията на артистите днес.

Докато Ви наблюдавах как репетирате, си помислих, че премиерата едва ли ще Ви вълнува така, както репетицията...

Естествено. На премиерата вече нищо не можем да правим, само гледаме, като обикновени зрители.

Моят свят е репетицията, както казваше Димитър Гочев.

Да, аз обожавам Митко Гочев, той ми е голям пример в изкуството и мога да се подпиша под това изречение.

Предисторията на Вашата „Графиня Марица“ във Варненската опера води назад към постановката на Вашия баща Евгени Немиров през 1970 г., с диригент Влади Анастасов и художник Мариана Попова, майката на нашия дългогодишен главен режисьор Кузман Попов. Половин век по-късно, съвсем точно след 51 години, Вие поставяте във Варненската опера същото заглавие, вървейки в стъпките на баща си. Излиза, че „Графиня Марица“ е нещо като семейно заглавие.

Точно така, още повече че тогава във Варна главната роля е изпълнявала майка ми. Баща ми и майка ми се запознават, благодарение на варненската постановка на „Графиня Марица“.

Всичко това изглежда като едно добро предзнаменование за премиерата на Вашата „Графиня Марица“.

Дано. Надявам се да е бъде така.

Разкажете, освен заради семейните препратки, защо Ви привлича тази оперета на Калман?

Харесвам това заглавие. Правила съм го през 2002 г. във Виена, където то възбуди много критични гласове, защото докарах истински ромски оркестър от България - „Карандила“. Макар и първоначално скептично настроени, виенчани харесаха “Карандила“, веднага след като музикантите излязоха на сцената и засвириха. „Карандила“ стана любимец на публиката.

РЕЖИСЬОРЪТ АНТОНИУ ЗАМФИР пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята постановка на „Вълшебната флейта“ от Моцарт в Държавна опера Варна и къде точно се крие магията в това последно произведение на Моцарт; символиката на Просвещението и масонството и трудността на свободния избор; особеностите в работата с няколко солистични състава, непредубедеността на режисьора и въпросите, които остават след края на представлението.

Предпремиера - 23, 24 април 2021, 19.00, Държавна опера Варна; Премиера – 22 юни 2021, 21.00, Опера в Летния театър

Г-н Замфир, „Вълшебната флейта“ според мнозина е най-хубавото произведение на Моцарт, което упражнява своето магично въздействие както върху познавачите и ценителите, така и върху различни поколения. За Вас в какво се състои вълшебството на „Вълшебната флейта“?

Не мисля, че това е най-значимото произведение на Моцарт, най-малко защото е немислимо да се сравняват произведенията на Моцарт. И „Вълшебната флейта“, и „Дон Жуан, „Сватбата на Фигаро“ и „Така правят всички“ се поставят и играят с огромен успях в цял свят. Със сигурност обаче знаем, че „Вълшебната флейта“ е последното произведение на композитора, което е имало своята първа премиера няколко месеца преди смъртта му, както и че то е построено по различен начин. За мен вълшебството на тази опера, за да отговоря на въпроса Ви, идва от интерпретацията и начина, по който певците представят героите, от съпоставката между фантастичното, приказното от една страна и реалното от друга страна. „Вълшебната флейта“ използва символи, познати в оперната литература, така че магията на „Вълшебната флейта“ идва не от самото произведение, а от начина, по който то се изпълнява и възприема.

Във „Вълшебната флейта“, освен идеите на Просвещението, са заложении и послания, свързани с масонството, като например числото 3 или ритуала на посвещение в степента чирак. Смятате ли, че разкодирането на тази символика е необходимо за разбирането на смисъла и внушенията на „Вълшебната флейта“?

Във „Вълшебната флейта“ откриваме голяма част от идеите на Просвещението. Има една непрекъсната борба между доброто и злото, между деня и нощта, между слънцето и луната, между светлината и мрака. Светлината - много ми харесва как звучи тази дума на български, има много музика в нея. Светлината, която побеждава. Що се отнася до масонските символи в сюжета, те отдавна са разкрити, но за мен по-важни са масонските символи в музиката на Моцарт. Като тритонуса - акорд, който съдържа интервал от три цели тона или „Маршът на жреците“ във второ действие, както и на други места в операта. Не смятам, че трябва да разпознаеш масонските символи, за да разбереш смисъла и внушенията на „Вълшебната флейта“. Същите символи съществуват и в християнската религия, например Светата Тройца.

МАЕСТРО ХРИСТО ХРИСТОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за първото си работно място като диригент на Варненската филхармония, амбицията, загубите и опита на младостта, за Моцарт като музикален фитнес и повторната среща с варненските оркестранти в премиерната постановка 2021 на „Вълшебната флейта“ от Моцарт, за македонското потекло, фондация „Гоце Делчев“ и свободата, която трябва да се заслужи

Казвате, че Варна е първата Ви любов...

Варна беше първото ми работно място, първата ми любов, това не се забравя. Дойдох във Варна по разпределение в последната година, когато имаше такова разпределение. Пристигнах на 1 септ 1988 г. като възпитаник на Маестро Васил Казанджиев, когото всички ние, неговите студенти, обожавахме. Тъй като бях любимият му ученик, той беше издействал от своя приятел Иван Маринов, тогава главен диригент на Варненската филхармония, да ме вземе като стажант-диригент. Бях млад, амбициозен и спечелих международна награда за диригентство във Франция. Специализирах там около година и в края на 1989-та отново се върнах във Варна.

В унисон с тогавашните демократични промени, а и каквато продължава да е практиката на известните филхармонични оркестри, Варненската филхармония реши да гласува вот на доверие на своите трима диригенти. Междувременно Иван Маринов беше заменен като главен диригент от Андрей Андреев, втори диригент беше Нелко Коларов, с когото като връсници много се сближихме и аз бях третият диригент. Оркестърът гласува вот на доверие на мен и изведнъж аз, едва 27-годишен, се оказах главен диригент на Варненската филхармония, която тогава се състоеше от 112 души, заедно с администрацията. Поста поех на 1 януари 1990 г. Бях много щастлив, но нямах никакъв управленски опит и върху главата ми се струпаха всякакви проблеми. А и времето беше особено, липсваха хранителни продукти, въведоха режим на тока и България заприлича на дискотека... Давах си сметка, че като ръководител съм длъжен да осигуря хляба на хората, независимо от всички трудности и затова реших, че непременно трябва да изведа филхармонията в чужбина. Още повече, че за предходните 12 години тя беше ходила само в Съветския съюз и в Чехословакия. Успях да организирам две големи турнета – едното до Австрия, заедно с диригента Георги Занев, а другото – до Испания. Испанското турне беше много дълго и добре заплатено, така че в онова трудно и бедно време за страната, варненските филхармоници получиха за труда си прилично заплащане.

На 1 април 1946 г. е създаден Държавният симфоничен оркестър във Варна с диригент Руслан Райчев. По-късно прераства в Държавна филхармония Варна, след което влиза в състава на Оперно-филхармонично дружество Варна. От 2010 г. негов правоприемник е Оркестърът на Държавна опера Варна при Театрално-музикален продуцентски център Варна.

По повод 75-годишния юбилей на варненските симфоници през 2021 г. , концертмайсторите на Оркестъра на Варненската опера АННА ФУРНАДЖИЕВА И КРАСИМИР ЩЕРЕВ разказват ПРЕД ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за тънкостите в деликатната позиция на концертмайстора между диригента и оркестъра, дългия път от първия прочит на произведението до излизането на сцена, умението да реагираш по грешката и как трябва да звучи добрият оркестър. Също за любимите композитори, творби, диригенти и какво мислят един за друг. Има и още...

Едно дълго интервю за любителите на дълги четива!

23 март, 19.00, Основна сцена, Държавна опера Варна

На 23 март, 19.00, Основна сцена, балетната трупа на Варненската опера ще представи „Дон Кихот“ от Лудвиг Минкус, едно от най-ярките класически балетни заглавия. Макар и вдъхновен от прочутия роман на Сервантес, балетът се фокусира не толкова върху испанския идалго и неговия верен оръженосец Санчо Панса, колкото върху историята на двамата влюбени Китри и Базил. В техните роли през лятото на миналата година успешно дебютираха солистите на балетната трупа Илияна Славова и Марко Ди Салво, които ще танцуват и сега в спектакъла на 23 март.

Илияна Славова с удоволствие разказва за своята героиня: „Танцувах амурче в балета „Дон Кихот“ като ученичка в пети клас на Балетното училище, по хореография на Калина Богоева. Оттогава датира и мечтата ми да изиграя Китри на професионална сцена. Щастлива съм, че мечтата ми се осъществи, макар и в нелеките условия на ковидно лято. За мен това беше двоен успех, защото Китри е първата ми главна роля след близо 3-годишна пауза по майчинство. Репетирах с много желание и амбиция и мисля, че с Китри достойно се върнах на балетната сцена. Партията е красива, много испанска, жива, технична. Марко ди Салво в ролята на Базил е чудесен партньор, на когото мога да разчитам във всяко отношение. 

Солистът на Държавна опера Варна СВИЛЕН НИКОЛОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за дебюта си в ролята на Набуко, характеристиките на персонажа, как да бъдеш верен на автора и същевременно различен, също за респекта към Кузман Попов и неговата постановка 

18 март, 19.00, Основна сцена

Към богатия си репертоар добавяш поредната значима роля – Набуко...

Харесвам ролята на Набуко. Тя е от централните, знакови роли в баритоновия репертоар. Още с първите си стъпки на сцената, всеки баритон мечтае за тази роля. Всички най-големи баритони са оставили своята интерпретация на Набуко. Виждайки дори само името на Верди в афиша, публиката вече знае, че я очаква истинско преживяване. Тя познава и „Набуко“ с прекрасните арии на солистите и на хора, който също е основно действащо лице в творбата.

ОРЛИН ГОРАНОВ, МАРИАН БАЧЕВ И ЛИЛИЯ ИЛИЕВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА преди премиерата на мюзикъла „Човекът от Ла Манча“ – 12, 20 февруари, 19.00, Държавна опера Варна

Как Орлин Горанов, като сеньор Алонсо Кехана, който предпочита да бъде наричан Дон Кихот, съвместява двата образа в едно?

С удоволствие ги съвместявам, дето се казва. Това даже са три образа, като вземем предвид и Сервантес. Изключително предизвикателство е да се докоснеш до Дон Кихот, този велик човек. Благодаря на Борис Панкин, на Мариан Бачев и на прекрасната ми Дулсинея – Лилия Илиева, както и на всички останали, с които сме заедно в този мюзикъл. Изкуство се прави с много хора.

Според режисьора Борис Панкин, Орлин Горанов е най-достойният за рицарската шпага сред българските артисти, имайки предвид успехите ти на оперната, поп и джаз сцената, мюзикъла, киното и телевизията. Апропо, знаеш ли всички отговори на „Последният печели“?

Изместваме центъра на разговора. Задаваш въпрос с повишена трудност, както би казал Петър Вучков. Никой не би могъл да знае всичко. Опитвам се да подхождам професионално към всичко, което правя, а дали се получава, публиката ще прецени.

Художникът ИВАН ТОКАДЖИЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за двата сценографски плана в „Човекът от Ла Манча“ и микса между реалното и имагинерното, за особения жанр театър в театъра и  потребността от хуманистични идеали днес  

Скакво те вдъхновява образът на Дон Кихот?

С това, с което вдъхновява човечеството от 200 г. насам, аз не правя изключение. Имах щастието, преди да се заема с мюзикъла, да работя за балета „Дон Кихот“. Постановката, предназначена за арабския свят, поставяше много сериозни предизвикателства, но ме подготви за срещата с мюзикъла „Човекът от Ла Манча“. Имах и добра среща с литературната първооснова, великия роман на Сервантес. Дългогодишните контакти с дипломатическото тяло на Кралство Испания в България ми помогнаха да навляза в народопсихологията, довела до този връх в световната литература. Получи се и добра колаборация в екипа на мюзикъла - режисьора Борис Панкин, хореографа Боряна Сечанова, костюмографа Петър Митев и моята скромна особа. За всички нас е удоволствие да работим за тази постановка, която обикаля българските сцени и ще намери, надявам се, нови почитатели и във Варна.

Режисьорът БОРИС ПАНКИН пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята премиерна постановка на мюзикъла „Човекът от Ла Манча“ във Варна, за любовта отвъд физическата обвивка и вятърните мелници, за Алонсо Кехана и за Сервантес, който два пъти е бил съден от Великата инквизиция, за най-достойния за рицарската шпага сред българските артисти и въобще за рицарството като въпрос на избор

„Човекът от Ла Манча“ - 19, 20 февруари, 19.00, Варненска опера

Честит Св Валентин на Борис Панкин! В какво е влюбен днес режисьорът на мюзикъла „Човекът от Ла Манча“?

В красотата, в музиката, в театъра, в приятелите, в природата. Няма ни на йота промяна от това, в което съм бил влюбен вчера и ще бъда влюбен утре.

„Човекът от Ла Манча“ принадлежи към евъргрийните, онези любими вечнозелени мюзъкъли, защо?

Да, това е „Вечната Амбър“ сред мюзикълите. Създаден по музика на Мич Лей, текст на Дейл Васерман, един от най-добрите автори на мюзикъли през 60-те години, и стихове на Джон Дариън, основан върху изконното произведение на Сервантес „Приключенията на Дон Кихот де ла Манча и неговия оръженосец Санчо Панса“, обявен за роман на всички времена, „Човекът от Ла Манча“ наистина е евъргрийн. Той е един майсторски направен мюзикъл, който се опира на такива вечни стойности като любовта и изкуството, благородството и свободата. Това са четирите стълба, на които човешкият живот е стъпил и които никой не може да отмести.